Блогът на qkatablogara :: Грях ли е да поместваш личното в публичното?

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.04.2018 09:48 - Грях ли е да поместваш личното в публичното?

Автор: qkatablogara Категория: История

Прочетен: 275 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 22.11.2021 18:41

Казусът публично-лично е стар колкото света, като се има предвид, че се разглежда още в Библията посредством мита за грехопадението. Един ден, въпреки дебнещото зло, еманципираната Ева, решена да докаже пред себе си и Адам, че е повече от негово ребро, бродейки сама из Едемската градина, се среща с говореща змия, която се оказва специалист по убеждаваща комуникация и поредната метаморфоза на, може би, първия ПР-мен, когото човечеството познава- Сатаната. След като предрешеният Дявол прави няколко сполучливи комплимента на нашата прамайка и й се представя, обяснявайки й, как така е влечуго, а умее да говори на нейния език, ледът между тях е разчупен. После настъпва време за висш ПР пилотаж от страна на Повелителя на мухите, определящ забранения плод не в измеренията му на креатура на Бога, принадлежаща единствено на него лично и все още изрично забранявана за хората, а като обект на несправедлива цензура, който трябва да бъде консумиран в името на всеобщото знание и мъдрост. Змията се позовава и на личен опит(по мои наблюдения най-мощния апел в убеждаващата комуникация), гризвайки от ябълките самата твар, освен че оцелява, вече е надарена с иначе неприсъщите за природата й: всеобхватен ум, трезва представа за добро и зло; словоизвлияние и развити до съвършенство ораторски умения. При процеса на взимането от личното и поместването му в публичното дегизираният Сатана в случая дава няколко сносни философски довода, оправдаващи наглед морално подсъдимите му действия: Мигар Бог ви запрети плода на всички тези дървеса, при все че ви нарече на всичко по земята и във въздуха стопани? Познанието за добро нима е зло?А злото не трябва ли да се познае, за да се избягва? Как ще умрете от плода?! Той дава ви живот към знанието! Туй що за звяра е открито, мигар за човека ще е закрито? Защо тогава е запретът само да ви сплашва и все така да ви държи смирени и невежи в богобоязън? Че вие ще сте богове, щом аз човек съм вече... А и какво са Боговете, та човек вкусил богоподобната храна, сам да не стане бог? Бидейки първи от това предимство те се ползват, за да повярваме, че всичко е дошло от тях! Как твоето познание или това дърво ще скършат волята му щом тук негово е всичко? Или от завист е, и мигар завистта живее в гърди небесни? Тези, тези, а и много други причини правят този плод необходим за теб. Затуй се присегни, богиньо людска, и вкуси го. Джон Милтън, Изгубеният рай, книга 9-та. По-нататък всеки знае историята, Адам също опитва от ябълката и заедно с Ева се отдават на грях, след който и двамата несретници се чувстват омерзени и изпитват силен срам от голотата си, и нуждата да прикрият не само половите си органи, а всичко съкровено, душевно, принадлежащо лично на тях, за да не стане и то публично достояние, както се случва със цензурирания с право от Господа плод.
  Ето защо, преди да разнищваме казуса трябва да бъдем наясно със следните неща: къде са корените на срама и страха около личното, които са присъщи нам, целящите да опазим онова, което приемаме за най-интимно; откъде идва публичното, как то е резултат от достъпността и осъществимостта на всеобщото преплитане на доброто и злото с личното (двата съпреничещи си плана на Господ и на неговия противник, които се борят ежедневно за избора на всеки от нас), и откъде произлиза спойката им под формата на комуникационното звено, пренасящо от личното в публичното, известно като ПР функция. Алегорично това може да бъде обяснено с първородния грях на Адам и Ева, предпоставките за и последствията от него.
   През 21-ви век след Христа все повече представители на вида хомосапиенс тенденциозно показват липсата на каквито и да било задръжки, що се отнася до личния им живот и мненията им по дадени належащи въпроси, разгласявайки по собствено желание най-съкровенните и дори нецензурни подробности от тях и помествайки ги в публичното пространство(интернет и масмедиите). Този феномен, наричан от някои съвременни немски „романтици” Shitstorm, не се разиграва единствено по телевизията, а е трениран още в ранна детска възраст из социалните мрежи, където биват качвани интимни фотографии с надеждата да не се озоват в погрешните ръце и със скрития до несъзнателност копнеж именно това да се случи и където често никнат разхайтени коментари, чиято първичност е допустима само в лична сфера на общуване, например около кухненска маса. Нужно е да бъде отчетен и наплива от двойки, които искат годежа им да се излъчи по телевизията или поне предлагането му и понеже сгодяването само по себе си, особено когато е между простосмъртни, които не са публични фигури, няма как да бъде новина в новинарския смисъл на думата, то те го правят да изглежда като такава, избирайки интересна дата, нестандартен начин, нетрадиционно място и др. Целта, стояща зад тези неимоверни усилия, е да се отделят на младоженците не повече от 30 секунди от емисията новини на някоя телевизия най-вече около празниците или в летните месеци, когато трафикът на предаването на реални, ултилитарни събития е по-спокоен. Държа да подчертая, че става дума за емисията новини, а не за ток-шоута и реалити формати, които капитализират изцяло от превръщането на личното в публично. Бивам свидетел още и на фрапиращо интимни видеа в социалните медии(You Tube), достъпни за средностатистическия отегчен интернет потребител, от сорта на: Моят първи/втори/трети опит за самоубийство или Бременна на 16/15/14 години, или Аз съм любовницата на някой си известен рапър и т.н.(както забелязвате все съкровени теми, били обект на шушукания и изповядвания преди десетилиетие-две, а не на милиони гледания, както е днес). Това повечето пъти са си чисти лъжи или поне преувеличения и епигонство, зов за внимание, но достатъчно тих, така че семействата на изстрадалите херои от клиповете да не разберат, и същевременно достатъчно шумен, та да бъде пожъната завидна онлайн известност. Дори не искам да споменавам за предсмъртните туийтове на самоубийци, поредния секстейп, който чука на вратата, качените снимки в инстаграм от типа- Вижте какво ям сега!; обръщането към форуми, при проблем, изискващ медицинска намеса от типа- Изкълчих си крака… какво да правя според вас, пишете ми!; туитър тероризма на малките момиченца от сорта на- Ще убия домашния си любимец, ако Хари Стайлс от Една посока не започне да ме следва в туитър до 24 часа! и разбира се, целия Тийн Проблем и Изповед. ком. Това са все долнопробни, доукрасени интимни пикантерии, нямащи никакво място в публичната сфера, която вместо да се стеснява и да става все по-селективна, върви в точно обратната посока.
   Преди интернет публична сфера на масова основа беше единствено медийната, но след web 2.0, ако няма данни за теб в интернет дори и да си бил публична фигура някога, радвала се на куп медийно внимание, сякаш вече не съществуваш, а и никога не си съществувал. Това предполагам, че се отразява добре на ПР специалистите, защото им дава удобно оправдание да изваждат неща от личното, най-вече при положение, че след утвърждаването на интернет този процес бива безбожно улеснен и да ги циментират в публичното пространство, особено когато става въпрос за подробности от житията на така наречените известни(светски) персони или за служители във фирми, чиито интимен свят би събудил интерес в комуникацията със съдружниците им. Нали, тъй или иначе тази практика се е превърнала в повсеместна, щом като и „обикновените хора” са станали много по-гласни относно всичко лично! Маркетолозите вече изкупуват лични данни от гугъл, за да са в крак с промените в потребителските желания на всеки потребител поотделно и да таргетират онлайн рекламите си по-точно. Без съмнение, интернет е вездесъщ, що се отнася до арена на публичната сфера, макар че в България по непотвърдени сведения все още приблизително 54% от домакинствата се информират от медиите предимно(конвенционалните), а не от мрежата и за тях една интернет знаменитост би била забулена в мистерия, поне докато не бъде отразена по телевизията, радиото, вестниците, или от уста на уста. Но интернет „звездите”, ако могат да се нарекат така, са по-близки до обикновените хора и с тях евентуално общуване би било лесно за разлика от беседа с някоя поп икона или корифей, понеже разкриват в пъти повече подробности от личния си свят и още преди да си се срещнал с тях ги познаваш интимно, все пак, нека не забравяме, че това са vlog-ери, хора, снимащи се голи до кръста и ветерани от секс тейпове. Виртуално си бил в стаята им, в ума им и в тялото им. Днес индивидуалната дистанция е толкова размита, че лесно се бърка личното с публичното в процеса на общуване, особено когато адресатът е трето лице и съответната комуникация се провежда по интернет(Компютърно-опосредствена комуникация) или електронните медии(поканени в студио, визиращи личния живот на личности, които не присъстват там). Ах, какво ли би казал френският философ Мишел Сер за хилядите голи снимки, заливащи уеб пространството всяка секунда и за момичета като 14-годишната Амбър Кол, която посредством своите умения в областта на френската любов, практикувана на училищна територия и уловена умишлено от камера на телефон , за да бъде качена сетне онлайн, се превръща в апостол на личното в публичното и нарицателно за момиче, чийто живот бива завинаги съкрушен след попадането на кратък срамен фрагмент от него в интернет пространството и после от мрежата в масмедиите!
   Исая Берлин наблюдава интересен парадокс в своята лекция Двете концепции на свободата, а именно, че жителите на една примерна новоосвободена държава на Африканския или Азиатския континент биха предпочели да ги управлява издигнал се от нищото корумпиран негодник и деспот, който обаче е представител на тяхната раса и нация, вместо справедлив, честен, и внимателен властник отвън, насърчаващ демократичност. Сходен парадокс се отнася до възприемането на публичните личности. Публиката повече предпочита известните хора, било то арогантни, лишени от талант и заслуги, известни, че са известни, които разкриват най-малките подробности от личния си живот без подбиране и усукване, и даже звънят на папараците, молейки ги да бъдат фотографирани, докато вършат непринудено задачите си за деня, така че да изглеждат по-близки до нас, отколкото добродушните корифеи с ореол на главата и без трески за дялане, заслужили славата си с талант и усилена работа, които обаче създават дистанция около личния си живот и щом слязат от сцената сякаш нахлузват мантия невидимка. Актьори като Чарли Шийн и актриси като Линдзи Лохън, възвестили своите залитания от правия път без да се срамуват от тях предизвикват по-голям интерес сред публиката от носители на Оскар, потопили се в работата си, нямащи проблеми с органите на реда, постарали се всячески да потулят греховете си, вредните си навици и изобщо нещата, които ги правят човечни и ги снизяват до нас- хората, за които изкуството им е предназнечено.
  Папараците макар и индивиди със съмнителен морал изпълняват важната роля в днешната масова култура на забавлението, която най-лесно може да бъде формулирана като влизане с взлом в личния свят на знаменитостите и обща подялба на плячката с публиката. Етичният проблем, възникващ прокрай техния занаят е следният, дали намесата в личното на човек, предизвикващ интерес сред обществото, който обаче очевидно не е дал разрешение тя да бъде извършена, е оправдаема или подсъдима. Оставям юридическата гледна точка на страна, защото има редица частни случаи, които съответно оправдават/наказват папарашките дела. От нравствен аспект, ако папарак, затънал в заеми и напът да бъде уволнен при положение, че не донесе уречената снимка на някоя звезда и трябва да изкара пари за умиращото си от глад семейство или за някаква скъпа операция, или лекарство, а не може да си намери друга работа, посредством която да изплати всички дългове и услуги в срок, фокусира с обектива си набелязаната известна личност- препичаща се гола на плажа или купонясваща в хотелската си стая, или вършеща нещо друго, което би желала да запази в тайна, и я щракне, то аз оправдавам постъпката му. Най-малкото поради това, че всеки сам си носи кръста, а кръстът на знаменитостите от отсрещната страна на оградата може да изглежда по-бляскав, славен и желан, но всъщност е по-тежък, защото за него са прикачени жълти вестници, списания, телевизори, накацали са го туитърови гарвани, готови да избождат очите на носителя му и куп други гадости. С голямата слава идват големи отговорности, когато си поставен на пиедестал и знаеш, че целият свят дебне всяка твоя стъпка, какъвто е примерът с Кейт Мидълтън, не можеш да си сваляш горнището, дори когато си във ваканция и се печеш на личната си яхта в открито море. Снимачните технологии са толкова напреднали, че улавят от немислими преди години разстояния и аз бих я посъветвал да си го сваля само в двореца, насаме пред мъжа си, и то при двойни спуснати завеси и щори, освен ако не може да превръща виделите я голи в елени, което ме съмнява. Ако тенът е толкова важен за нея да ходи на солариум! Негово величество Принц Уилям също не съумява да се изплъзне от обектива в момент на интимност и мъжкото му достойнство бива заснето в опит да премине телена ограда, поливайки дива тревиста местност с AQUA REGIA. Но това все пак са само фотографии, които могат да бъдат оправдани чрез нетактичността на отпусналите се прекомерно снимани, забравили, че биват наблюдавани и следени постоянно, където и да са; и чрез дяволското любопитство и занаята на лишените от угризения снимащи, както и жаждата на публиката за шокиращи разкрития от личния свят на нейните идоли, стигаща до там, че да мечтае да види половите им органи. Нека го преглътнем, в днешно време почти няма лице, което да не е снимано по неприятен за него начин и унизителната фотография да не присъства в някое кътче на интернет, не всички от тях са голи, но често ни карат да се чувстваме също толкова неловко, дори да сме облечени на тях и да не сме знаменитости. Споменавайки глагола „преглътнем”, се сещам обаче за друг далеч по-трудно оправдаем случай на изваждане от личното и поместването му в публичното. Небезизвестната мис Моника Люински, която готви втора книга за секс скандала с Бил Клинтън, няма как да бъде опростена от каквато и да било морална инстанция при положение, че Бил Клинтън има сериозни проблеми със сърцето си и не говоря образно, президентът е с байпас, вече е веган и нови подробности около авантюрата му могат да влошат състоянието му драстично. А и Моника получи официално приблизително 3 милиона още в началото на милениума, това ще рече приходите от първата книга, плюс парите от списание Таймс за публикуването на откъси от нея, плюс работата й като рекламно лице в кампании за подпомагане на жените с наднормено тегло. Сума, която й е достатъчна да изживее остатъка от дните си спокойно, без да се налага, да има професия. Но не, тя изглежда е ненаситна и притежава още от вече познатите лични писма на Клинтън, скициращи проблемите му в сексуалния живот със съпругата му и нищо не може да я спре, да ги разгласи, освен може би приятелите на президента и евентуална кампания Хилъри 2016 , която би направила четивото още по-контроверзно. На госпожица Люински са предложени 12 милиона от анонимен издател за плануваната нова творба.
     Мисля, че ви убедих, кога изваждането от личното и поместването му в публичното е недопустимо с помощта на този пример за паразит, който чрез разгласа на шокираща информация от интимността на своя гостоприемник капитализира и сам генерира слава с години без да се интересува от вредите, които причинява на приютилия го организъм и без да има собствено семейство, което да изхранва и без да изповядва каквито и да било ценности или занаят, който да оправдава паразитирането му до някаква степен. При папарашките сканадали ставаше въпрос за няколко щраквания с фотоапарата и сгащване на неподходящото място по неподходящото време, било то ненадейно или умишлено и моментно възползване от ситуацията, например звездата Х е гола, написа в туитър, че ще бъде там, или хотелската й стая бе отключена и т.н. Докато да изпишеш, премисляйки внимателно, стотици страници с оскъдна същностна информация, циркулираща около няколко лични писма и едно фелацио, планувани с месеци и дори с години, да изнудваш повече от десетилетие един от най-обичаните американски президенти, близките и семейството му с тях, превръщайки се в квази-знаменитост и печелейки на техен гръб, и въпреки липсата си на морал да съумееш, да се изкараш жертвата от цялата ситуация е жалко и нагло, и не заслужава помилване.
   Относно конфликта лично-публично в медийното присъствие има две философски гледни точки. Първата е тази на идеалистите, които гледат феноменологично на нещата, тоест човек разкрива себе си лично в публичното чрез самия себе си, инвазирайки в общото сам чрез разтягането на своята личност и осигурявайки по собствено желание(съзнателно или не) медийно присъствие за нея. Един идеалист би счел всичи междинни звена, свързващи личното с публичното за аспекти на самата личност. Например, ПР специалистът на определената персона, се превръща в част от нея, нейна сянка- animus, или неузнаваема, но важна съставка от душата й, понеже клиентът си дава сметка, че има нужда от ПР-мен, а не обратното, инак би изглеждало като вид рекет. ПР-ът е личен помощник, чиято задача е да конструира медийния образ на работодателя си, а за да го стори, той е принуден да проникне в дебрите на интимния свят на клиента си, да открие потенциала и слабите му места, да го съветва и дори да действа вместо него, неминуемо ставайки част от него, в някои случаи самия него в други повече от него. А папараците и нарушаващите личното пространство фенове, досаждащи на звездата са като мухите, кръжащи около една жаба, седнала на лилия насред блатото, те са част от нейната аура и й помагат да се изхранва, без тях тя няма да бъде известна и няма да квака толкова силно и екзалтирано, а без нея те ще изгубят ролята си на дразнители, която ги кара да се чувстват някак по-значими, отколкото ако просто се блъскаха в някое стъкло, и придава смисъл на тяхното съществуване. Папараците не са виновни, че Кейт Мидълтън се е съблякла гола и се е излежавала така под открито небе, това е бил нейният личен избор, те просто са го документирали, продължавайки го до безкрайност и правейки го публично достояние, но от идеалистичната гледна точка не те са го направили публично достояние, а това е сторено от самата личност и съдба на Кейт, на която е присъща безмерна, поставена под огромен микроскоп, слава, а този микроскоп, ако не бяха голите снимки, щеше просто неизбежно да увеличи някакъв друг срамен откъс от нейното житие. Уви, така е, когато си на върха! Има хиляди жени, печащи се голи, десетки от тях заснемани, но около снимките на техните тела не се вдига подобен фурор, защото те не са феноменални като това на Кейт. Според идеалистите дори случаи на присъствие в медиите чрез паразитизъм, като скандала Люински, са резултат от разгръщането на личността на гостоприемника чрез самата себе си, а не чрез паразита й, най-малкото, защото паразитът нямаше да бъде паразит без осигуреното му феноменологично поле за изява от гостоприемника. А гостоприемникът и без паразит на гърба си излъчва гостоприемство. И от тяхната гледна точка Бил Клинтън е донякъде длъжник на Люински, а не обратното, защото благодарение на аферата си с нея, се е разкрила пред цяла Америка невижданата дотогава страна на личността му, а именно на готиния президент със свръхвисоко либидо, който не си поплюва, когато жена му не може да го задоволи сексуално, а отива при първата срещната млада (секси) стажантка. Факт е, че скандалът не навреди на рейтинга на Клинтън, а напротив. Според идеалисите не Моника е лапнала фалоса на Бил, а фалосът на Бил лично сам чрез самия себе си е намерил устата на Моника и тя просто му е позволила да изяви сам истинската си същност, играейки поддържащата роля на рамка във феноменологичния процес, а ако не беше тя, щеше да е нечия друга.
     Но идеалистите са странни хора, за това нека премина към втората гледна точка- на реалистите, които наблюдават проблема за конфликта лично-публично в медийното присъствие от онтологичната му страна. За тях балона на бъденето на мен самия лично(always being my own being/Jemeinigkeit) рано или късно се пука под натиска на общото битийно публично и медийно и така информацията, която носи се слива с публичното, но не по съдбоносното желание и решение на носителя си феноменологично, както смятат идеалистите, а по щение на неопределеното най-близко до него(битието), което пък се разтяга до необятност и вече придобива определеност с помощта на масмедиите. Например, архетипите на Робинзон Крузо, Дж. Д. Селинджър, Маугли и който си изберете социопат, очевидно не искат(а ако поискат, не може да стане по начина, по който желаят) личното им да прелива в публичното и тяхната представа за публично се простира единствено до Петкан, различните животни в джунглата и в случая на Селинджър различните жени, които е водил в бърглогата си и е отделял от света с тяхно съгласие, разбира се. Всички тези примери, обаче рано или късно биват погълнати от публичното. Случаите на деца отгледани от вълци, на корабокрушенци, на самотници, живеещи в собствен свят без връзка с реалния, биват разгласяни било то от медии, било от уста на уста и легенди, защото е невъзможно да си бил жив независимо къде, кога, и как си живял и да не си станал част от живота на другите(макар и мимолетна микроскопична частичка, изразяваща се посредством възклицания от сорта на Видяхте ли го този, чухте ли за него, разбрахте ли какво се е случило с него?!) Колкото повече се опитваш да скриеш личния си свят, публичния интерес към него расте и напира, за да го погълне и накрая винаги го прави. Например, ако те е било срам да покажеш лицето си приживе, нямал си приятели, близки, семейство и дори си нямал фейсбук профил и приятели там, криейки се постоянно и бягайки от света, без лична карта и акт за раждане, което е почти невъзможно в днешно време, то посмъртно ще бъдеш разкрит чрез некролог или ако не некролог, то поне ще бъдеш погребан в публично гробище, или ще се разказват легенди за теб и живота ти, или поне ще се спекулира около тленните ти останки- Хмм на кого ли са? Просто е невъзможно личното ти да не се е претърквало с публичното и то по желание на публичното. Под публично се разбира от битие(неопределеното най-близко до личното пространство на индивида) до публична, масова изява, интернет или медийно присъствие. С развитието на днешните дигитални технологии и светкавичното разпространение на информация е изключително удобно това твое неопределено най-близко пространство да се превърне в определено разширено до необятност чрез интернет и медиите. Например, същият този почти нереален, живеещ в абсолютна изолация тип да бъде заснет от някой, преминал през неопределеното най-близко до него пространство, който да качи снимката му в интернет или да сигнализира медиите, бидейки, вживял се участник в рубриката- Аз репортерът- за това, че през 21-ви век има все още хора, които живеят толкова отделени от другите, което ще се превърне в шокираща новина. Невероятните случаи на пълна изолация, продължила главоломно много: дъщерята на Джоузеф Фрицъл; дивото дете Джини, пазено от баща си, вързано за стол в тъмна стая, снабдена с две малки прозорчета през първите 13 години от живота си; Фаустино Бариентос, пребивавал, изолиран, 40 години сам с животните си; излизат наяве под натиска на публичното. Намесата в личния живот ще сполети всеки жител на глобалното село все някога, това може да се потвърди единствено от емпиричния ми опит. Аз лично не познавам човек, който никога да не е бил заснеман от камера на телевизионен канал(било локален или национален), или да не се е обаждал в ефир, било радио или телевизионен. Ако се разходиш из НДК, има голяма вероятност да видиш репортерски екип, по центъра и моловете също, понякога ти се буташ към камерите, понякога те към теб, без твое съгласие, репортерите те питат, какво е мнението ти по някоя злободневна тема и дали искаш да поздравиш някого от трибуната на дадената телевизия и в случай, че си бил достатъчно интересен, те излъчват в ефира. Ако някой радостен голмайстор си свали фланелката в еуфория от вкарания гол и без да иска направи тялото си достояние на гледащите го зрители той вкарва насилствено личното си в публичното, без дори да пита публиката дали това е етично или не.
     Може да се каже, че апокалиптичният сценарий за 15 минути слава на Уорхол е по-реален от всякога. Ако искаш да бъдеш популярен и релевантен, просто трябва да си направиш туитър акаунт и да напишеш, че семейство Обама са грозни, както го стори позабравената актриса Аманда Байнс; или някаква друга подобна хаплива, неочаквана и скандализираща фраза, адресирана към знаменит и актуален за момента човек, която има потенциал да подразни множеството, изживяващо се като негови сподвижници и почитатели. Друг вариант за пожънване на слава, в случай, че не разполагаш с интернет, е да се свържеш в ефира на някое рейтингово телевизионно или радио предаване, поддържащо диалог със зрителите и да напсуваш водещия по неортодоксален начин, или да изръсиш оригинален коментар и скоро публичното ще започне да чука на врата на твоя личен свят. Ще се говори за теб повсеместно, Господари на ефира ще ти обърнат внимание, градските легенди ще нищят загадачната ти самоличност, екипът на предаването, в което си се обадил, ще иска да те покани на гости и може дори някой рапър да използва бисера ти в своя песен, както стана с паметното Маймуно мръсна, отправено към Милен Цветков на времето. И така, докато сам не издържиш на натиска, разкривайки се в публичното, че ти си злият гений зад псувнята и култувата изцепка. Когато гениалният и безсмъртен, самоук талант Боби Цанков водеше телевизионна игра по СКАТ и размахваше показалец на някого на телефонната линия, заканвайки му се, че ако не намали звука на телевизора си, той лично ще дойде(там) и ще му го вземе, на мен ми ставаше доста смешно, но сега си давам сметка, че реално Боби е бил прав. Публичното наистина нахълтва в личното, обгръща го, отразява го и дори го приватизира.
    Онзи ден напът за лекции видях една уродлива жена, която въпреки че бе закрила значителна част от лицето си с шал и гледаше надолу събуди интерес у мен, защото си личеше, че страда от рядко дерматологично заболяване и очите й бяха раздалечени, а носът сплескан, като на женски аватар. Подминах я, разбира се, не исках да навлизам в личното й пронстранство, но си помислих, че дори и тя- нефотогеничното „чудовище” е трябвало да бъде заснемана и личното й се е налагало да бъде поместено в публичното, може би, в учебник по медицина, като пример за конкретното заболяване или в сюрреалистичен филм на ексцентричен режисьор, видял я на улицата, догонил я и предложил й луди пари за ролята; или в предаването Малки истории по БНТ, или в някой цирк, редом до брадата жена и човека слон. Кой знае, може това да е била самата актриса от Аватар в 3-D реален вариант, не SGI и без грим, пристигнала скришом на визита у нас и да се подразнила, че е прототип на героиня в блокбъстър, а аз не съм я разпознал, и не съм й поискал автограф! Колкото по-далеч си от щампования образ на типичните присъстващи в медиите лица, толкова по-желан е твоят личен свят от публичното, което се настървява към него, а скривайки го, го правиш още по-изкусителен, поне според реалистите. Публичното все някога ще те погълне, ако не целия, то частично, било приживе, или посмъртно.
  Започнах курсовата си работа с мита за грехопадението, в частност архетипа на змията, като спойката между личното и публичното, която не може да бъде избегната, защото змията е навсякъде- в нас, около нас, в културата, в религията, в изкуството, в еволюцията, в анатомията ни(гръбнака, пъпната връв, фалоса, змиевидното ДНК). И след увода, оформен като змийска глава, мисля да завърша с опашката, конструирайки своеобразен уроборс, понеже от това богато на символика влечуго, което мени кожата си и не се грижи за малките си, а понякога в пристъп на глад и при липса на алтернативна плячка даже ги изяжда, е възможно ние хората да се поучим много. Ето защо, когато част от личното ни бъде поместена в публичното, би трябвало вече да сме се абстрахирали от нея и да сме я зарязали и оставили без излишни тюхкания и резерви, също както змията се измъква от старата си кожа, за да започне друг живот с новата. И не бива да забравяме още, че публичното макар и майка на всички нас често не се интересува от собствените ни желания, възражения и интереси, а от своите необуздани, егоистични, животински вълнения, също както змия, забравила за поколението, което е създала и готова да го унищожи, поглъщайки го, ако то застане на пътя й.

Нагоре